Новият стар български еврокомисар за нуждата от обединение, за пропуснатите възможности в последните пет години и за бъдещото правителство
В момента разговорът в България се върти около това кой и как може да състави правителство. Да погледнем наобратно – какво трябва да направи това правителство, за да е ясно какво може да бъде?
Първото, което новото правителство трябва да направи, е да постигне финансова стабилност. Ако нея я няма, други приоритети трудно могат да се поставят и реализират. Служебното правителство, в рамките на възможностите си, се справя добре, но тези възможности са ограничени. Над новото правителство ще виси този дамоклев меч – КТБ. Този проблем трябва да се решава в интерес на нацията, но той е само един от проблемите. Усвояването на еврофондовете е много важно. Да се приоритизират реформи, които допринасят за финансовата стабилност също, така че с парите, които имаме, да постигаме колкото може повече.
Като имаме предвид, че новото правителство ще работи в условията на формална или неформална коалиция, много е важно да реши какви цели си поставя, как ги реализира, като екип да работи добре. Това се получава само когато тези цели са ясни.
Каква ще е тази коалиция? Може ли да е широка коалиция като в Германия и постижими ли са с нея такива цели?
Немската коалиция е сглобена от двете най-големи парламентарно представени партии. У нас гласоподавателите решиха, че това не е възможно – нашата широка коалиция би била малко по-тясна. Двете най-големи партии заедно не могат да гарантират решаването на проблемите на държавата, така е подреден парламентът. А широка коалиция – в смисъл на няколко партии заедно, които да имат силно присъствие в парламента, е възможна, но много трудна задача.
В нашия случай по-скоро може да има широка подкрепа за тясна коалиция.
Заслужава ли си поставянето на по-скоро далечни цели като членство в еврозоната и банковия съюз?
Като малка страна в голямото европейско семейство за България е важно да преследва всички интеграционни процеси. Дали бързо или бавно – няма значение. Важното е да сме последователни. Това лято ни показа, че участието в банковия съюз е важно – за да имаме всички защитни механизми. Светът днес е толкова динамичен, че никой не може да каже кой ще е утрешният голям риск. Колкото повече иновации има във финансовия сектор, толкова по-широка критична маса на защитата ни трябва. Затова в тези сфери, колкото повече защита можем да вземем, толкова по-добре. За България е добре да си го постави като цел и когато може, да го постигне.
Същото важи и за еврозоната. Аз разбирам, че нито за еврозоната, нито за България това беше висок приоритет в последните години на криза. Зоната обаче излиза от кризата, а ние имаме валута, закачена за еврото. Каквито и решения се взимат там, ни касаят, затова е добре да сме на масата. Логиката изисква да вървим към чакалнята и оттам в самата зона. Какви срокове си поставяме е по-малко важно. Важно е да има цел. Това може да го направи това правителство. Аз не бих ги съветвала да кажат „в рамките на този мандат ще влезем“. Дори да работят перфектно, е трудно да предскажем дали вътрешни или външни фактори няма да го направят невъзможно. Но може да се каже, че това е по-далечната перспектива.
Общественият разговор за еврозоната е важен, но не засяга така пряко ежедневието на хората. Какви са най-важните разговори, които трябва да води новото правителство?
Има три големи теми във всяка страна, включително България. Първата е – излизаме от голяма криза, която подкопа качеството на живот. Тенденцията от войната насам се обърна и за пръв път виждаме в Европа увеличаване на бедността. И разговорът е за това какво да се направи, за да има повече растеж и конкурентоспособност. За мен е много важно хората да разберат защо тази дълга и сложна дума е много важна за всеки един от нас. Да свикнем да се мерим с другите във и извън Европа. Да създаваме в обществото чувство на колективна отговорност, че има нужда да сме по-конкурентни.
Поначало у нас разговорите по големи теми са като светулки – светнат и изгаснат. Трябва да ги държим запалени. Темата е накъде вървим ние и как да създадем повече условия за по-добър живот на хората. Растежът е икономически термин, но зад него стои темата изработили ли сме повече, за да живеем по-добре.
Втората тема е кои са ключовите реформи, които ни трябват, за да живеем по-добре. Това е щекотлива тема, защото хората свикнаха да говорят за реформите като за нещо вредно и болезнено. Но както когато сте болни, трябва да идете на лекар и да следвате лечение, така и тук трябва да се лекува. Има много реформи, за които знаем, че са нужни, но има и две над всички останали – съдебната и административната.
И третото е – трябва да се говори повече какво става в света и около нас. Все по-малко и по-малко в България говорим за света – единственият ни ракурс е „ние сме най-бедни и сме най-зле“. Сърцето ме боли, когато някъде се случва трагедия с огромни последици и реакцията в България на това, което пишат за тази трагедия, е „ми ние сме по-зле“. Първо, не сме по-зле от Централноафриканската република например. И второ, забравяме че сме част от този свят и всичко, което става там, ни касае. Медиите и правителството имат отговорност да говорят за това. Този свят директно влияе на всички ни.
Да, това личи особено много при последните кризи, които ни връхлетяха. Украинската криза, която така и не беше обяснена и осмислена в България и доведе единствено до разделение на русофили и русофоби. Същото стана и с бежанците, за които единственият ракурс беше „какви са тези хора, които идват, и защо са тук“. Разговорът за тези заплахи като цяло е на много ниско ниво, как поправяме това?
Проблемът е, че ние станахме много реактивни – нещо се случва и ние реагираме. В динамичния свят, в който живеем и в който ще живеят и децата ни, ние трябва да сме подготвени за промени и за рискове. Как става това? С говорене, с анализ.
Ето, смята се, че в хуманитарната област Европа е глобален играч. Защо? Защото постоянно сканираме хоризонта да видим какво е вероятно да се случи. И как да бъдем готови за него. Така че, когато се случи, да действаме бързо, за да минимализираме опасностите. И когато приключи, да си дадем сметка кое как свършихме и как да сме по-добри следващия път. И винаги бинокълът е „кои са в най-голям риск и как да им помогнем“.
Вземете ситуацията в България. Знаем, че има много хора, които са в риск от бедност и изолация и трябва да им се помогне. Но сме много далеч от системна работа, която да сканира положението и да ни фокусира върху тези хора и социалната политика. Това е смисълът от управлението на кризи – да не те хващат неподготвен.
Ето конкретен пример – сирийската криза. Аз работя по нея, откакто е почнала. И от самото начало, когато стана ясно, че ще е продължителна криза, ние решихме да скaнираме и как ще прелее в други страни. Аз мислех, че ще прелее в Ливан. Но най-страшното преливане беше към Ирак с т.нар. Ислямистка държава. Ние още през март, когато никой не говореше за това, взехме решение да отворим офис в Ербил, защото виждахме, че нещата в Ирак тръгват на зле. Защо го направихме? Не защото сме по-умни, а защото имаме системно наблюдение, хора, които са на място, култура на отчетност – системно гледаме всеки две седмици какво се случва.
За новото правителство мога да си представя съвсем друга ангажираност. Това да имаш превантивно мислене, да очакваш какво ще стане, да се оглеждаш за рискове и възможности е много важно.
Демографската криза е основен проблем. Ние застаряваме с най-бърз темп, по-бързо и от Япония. Според скорошно проучване няма страна, която да е трябвало да се справи с такъв проблем толкова спешно. Трябва да се заемем сериозно с този въпрос. Има много популизъм по въпроса, но да се прегърне цялата тема от до – как да се раждат повече деца, да остават повече българи тук, да се ползват българите в чужбина – Молдова, Украйна. В Украйна например има чудесно подготвени инженери, доктори от български произход. Да им кажем „елате, има чудесни условия за работа и бизнес“. И се свърши с пенсионната възраст. И да следим качеството – щом имаме по-малко деца, всяко от тях става oще по-важно. Трябва да бъде здраво и добре образовано.
Всичко това не е трудно да се обсъди – интелигентни хора сме, да се направи програма. Но трябва да си я направим и да се придържаме към нея дълго време, над живота на едно правителство.
Начинът това да се случва е да имаш професионална и подготвена администрация. Правителствата в България обаче последователно унищожават това, като я подменят на всеки 4 години.
Това е, защото на теория трябва да има политическо ниво и защитени от политиката позиции. Но на практика е „стани да седна“. Идва правителство и започва подмяна на кадрите отгоре надолу. Кога и как ще излезем от този коловоз на самоунищожаването на този капацитет не знам.
Но нека кажа нещо в защита на България. Това, което виждам глобално, е, че тази пълна криза и многополюсният свят доведоха до по-голяма степен на нетърпимост към мнението на другия, религията на другия, етноса. Виждаме тази нетърпимост в Европа като разширяването на антиевропейския вот. Нетолерантност. Това ни стряска, когато стигне екстремност – когато се избиват хора като в Ирак. Но би трябвало да ни стряска и когато Западът и не-Западът се сблъскват, когато в ЕС се сблъскват нетните платци и получатели. Линиите на противопоставяне са толкова много, че ни пречат да можем да се обединим по големи теми.
Това се случва не само в България, но нашият проблем е, че трябва да вървим по-бързо, защото сме по-назад. В една добре смазана машина като Швеция или Германия тези сблъсъци не влияят толкова на качеството на живот на хората, защото имат институции, които работят добре.
Ние имаме нужда от обединение. Всеки разумен човек в България трябва да си постави за цел да допринася за разбирателството и да търси това, което ни обединява. Имаме кадърни хора, но те трябва да са обединени и дори да имат разногласия, да имат единство по няколко важни неща. Това е важна отговорност за политическия елит.
Свикнали сме да казваме, че сме скапана държава. Но това не е така във всяко измерение. Администрацията например е зле, но не е изобщо на нивото, на което беше преди 10 години. Тук в момента имаш възможност да започнеш IT бизнес или друг стартиращ бизнес с рисково финансиране, каквото няма на Балканите. Тоест има малки оазиси на позитивност. Как да се фокусираме върху тях, а не върху негативното, за да ги превърнем в двигател?
Ние сме много по-негативни, отколкото средата ни диктува да сме. Но тук е ролята на лидерите. Те трябва да помагат на народа да върви напред и нагоре, да търсят тия истории и да говорят за тях. Ние трябва да вярваме в себе си, защото иначе кой ще вярва в нас? А вярата в себе си е половин гаранция за успех.
Имаме лесен индикатор за това дали успяваме – дали повече хора напускат страната, отколкото се връщат. Част от позитивните истории са връщането на хора, които се занимават с бизнес тук в призванието си. Все още балансът ни там е отрицателен. Но това е, защото оазисите са малко, а проблемите са системни. Трябва да е обратното.
Например България има най-ниски данъци, но имаме много нефинансови бариери за бизнеса. Да, имаме интелигентни хора, но недопустимо голямо число от тях се реализират извън страната си.
Възможно ли е да обърнем посоката? Наблюдавам как се променя светът. Ако не се събудим и не правим промени, изоставането ни ще продължи. Но хубавото е, че страните сменят траекторията си – от добро към лошо и от лошо към добро. Никой не ни е обрекъл да сме на опашката в ЕС.
Аз съм работила в много държави, които са били отписани. В Индонезия например имаше етнически конфликти, Източен Тимор беше още в страната, но не искаше да е, в Ачех се избиваха. Много анализатори предричаха печално бъдеще. Но вижте къде е тя сега. Да не говорим за Сингапур, които бяха в третия свят, а станаха първи. Какво се случи там? Много неща, но едно е константно – институции плюс уважение на закона. И силно лидерство, администрации идват и си отиват, но целите остават. Корупцията в Индонезия не е изкоренена в никакъв случай, но тя върви надолу, значи е овладяна. Конкуренцията е по-силна, а това е много здравословно. Ние в България имаме необходимото, за да постигнем успехи. Това, което нямаме, е младо и динамично население. По-възрастните хора, по силата на биологическите процеси са по-консервативни.
Говорейки си за острови на позитивност, според вас изборът ви на новия пост беше ли такова островче?
Надявам се, че да, защото това казва на света, че имаме кадърни хора. Много е важно за нашето национално самочувствие да има подобни събития и да се отразяват. Аз се отнасям много отговорно към това как представлявам страната. Например един анекдот – идва моя колежка в сегашната комисия, холандката Нели Круз. Знаете, че нейната страна има своите резерви за България и Румъния. Неотдавна, когато стана ясно, че ме номинират за втори път, тя дойде и ми каза „ти с това, което правиш, променяш мнението за своята страна“. Да се стремим към високи позиции, да се обединяваме и да ги постигаме е много важно.
Сега контролирате европейската администрация, която мнозина, включително в България, виждат като отдалечена и несвързана с хората. Как хората да видят ползата от Европа?
Важно е хората да виждат в живота си какво е да сме заедно. Примерите са хиляди, но се виждат малко. Ние, европейците, не сме като американците, които успяват да прокарват посланията си. Да започнем със софийското метро. Без европейските пари него нямаше да го има. Сега София е по-динамичен град заради него. Или европейските помощи за най-бедните. В България се раздават от Червения кръст и за хората те идват от тази организация, а не от Европа.
Проблемът е, че правителствата предпочитат да си запишат плюс от това, което прави Европа. И така й пречат да направи още повече, защото европейският гражданин не вижда цялата полза от нея. Това си пролича в кризата много. Когато европейските правителства се справяха с нещо, казваха „вижте справихме се“, а ако не успяваха – това е заради Брюксел. Това е тактически правилно, но стратегически грешно.
Трябва да сме по-активни, да се покажем, както казват американците. Там хората вдишват и издишват с това кой какво е направил, ние имаме една такава скромност, която може да е хубаво качество, но не и когато става дума за бъдещето на децата ни. В България стотици хиляди хора работят заради парите от Европейския съюз. Ако загубим ЕС, което искат някои хора, ние ще се сбогуваме с нашата конкурентоспособност. Без да сме заедно, никой, дори Германия, не може да се конкурира в този свят на гиганти.
Но нищо от това няма да има значение, ако не стане дума за най-важното. Повече работа, работа, работа. Като дойдох от САЩ в ЕК, първата седмица извиках колегите и им казах „дайте да видим какво да свършим тази година“.
Те донесоха календарa за 12 месеца и го сложиха на масата. Гледам в календара червени петна навсякъде. Питам „какво е това“, и те обясняват – великденската ваканция, коледната ваканция и разни други, пръснати по целия календар. В САЩ хората планират ваканциите около работата, в Европа е обратното.
Ние трябва да се събудим и да осъзнаем. Изправени сме пред избор – или ще сме по-продуктивни, или ще живеем с по-малко. Можем да изберем второто, но ще живеем с последиците от този избор. И най-хубавото нещо в новия екип на комисията, което виждам, е осъзнаването на това. Не може тук да сме на две трети от производителността в Щатите и да продължаваме да падаме. Ясно е какво да направим.
Има голямо многообразие в Европа, което го няма на други места. Например в САЩ часове наред, ако пътувате из Айова, ще видите само царевица. И хората, с които се срещате, ще ви говорят само за царевица. Докато Европа е много по-богата и разнообразна. Но само това не стига. Иноваторите изтичат към САЩ. Този процес трябва да спре и да го обърнем.
Приближихте се до България в последните пет години, хората ви разпознават като политическо лице. Дайте равносметката отвън – напред или назад се движихме?
Аз бих го нарекла периода на пропуснатите възможности. Ние влязохме в ЕС, а той влезе в криза. Вниманието, което би било отделено на България и Румъния в институционален план, не го получихме – то отиде в еврозоната. И при намаляването на този външен натиск вътре не съумяхме да използваме възможностите на членството. Икономическата криза преля в политиката.
Не се получи това, което стана в балтийските държави – там се обедини нацията, а правителствата станаха многопартийни, коалиционни за една цел – излизане от кризата. А тук икономическите трудности се оказаха извинение да го няма това обединение. Но никога не е късно да се промени траекторията на една страна. /Капитал/