В политиката едно от най-устойчивите клишета за Близкия изток е, че той е блато, от което колкото повече се опитваш да се измъкнеш, толкова повече то те засмуква навътре.
Тази представа вероятно витае и в главите на американския президент Барак Обама и армията му от съветници в Белия дом, след като Вашингтон отново започна да събира коалиция на желаещите за поредна военна авантюра сред пясъците на Ирак.
Причината е повече от сериозна. Многобройните групировки от сирийската гражданска война, финансирани безразборно в името на битката срещу президента Башар ал Асад през последните три години, постепенно мутираха в изчадието „Ислямска държава в Ирак и Леванта“ (ИДИЛ). Обезглавяването на двама американци и един британец успя да задвижи колелата на войната, макар и подобен драконовски терор отдавна да се е превърнал в ежедневие за местните жители.
За да бъде победена ИДИЛ, са нужни легитимност и идеологическа алтернатива в очите на местните сунити в Сирия и Ирак, които от години се чувстват маргинализирани и репресирани от прошиитските правителства в Дамаск и Багдад. Затова идеята на САЩ е да привлекат на помощ арабските правителства и Турция. Не са забравени и кюрдите, които единствени успяват да нанесат поражение на ИДИЛ на бойното поле с помощта на Иран. Само че всички тези играчи имат разнопосочни интереси и на практика водят помежду си война чрез посредници през последните три години в Сирия. Кампанията срещу ИДИЛ ще подчертае тези различия и това неизбежно ще промени крехкия баланс в Близкия изток.
Кюрдите и техният приятел Иран
Първите, които успяха да се противопоставят на настъплението на ИДИЛ в Ирак в началото на юни, бяха кюрдите. Въоръжените им сили пешмерга (в превод – тези, които се изправят срещу смъртта) успяха не само да удържат позициите си в кюрдската автономия в Северен Ирак, но и да ги разширят с още няколко населени места, включително град Киркук. Всичко това обаче се случи още през юли, далеч преди САЩ да заговорят за пряка намеса в конфликта.
На помощ дойдоха иранците. Те бързо изпратиха военни съветници и насочиха шиитски въоръжени групировки в помощ на кюрдите, което помогна за освобождаването на ключови градове като Амерли, чието превземане от кюрди, иранци и иракски шиити в началото на септември е сочено за повратен момент в битката срещу ИДИЛ. „Иракските кюрди никога няма да забравят подкрепата на Иран, която дойде в критичен момент и бе над очакванията ни“, заяви на пресконференция с иранския външен министър Джавад Зариф президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани.
Макар и закъснели, сега на масата се опитват да седнат и САЩ. „Кюрдските сили вече са по-добре въоръжени и обучени. Вероятно ще получат западни инструктори, повече оръжия и муниции“, казва пред „Капитал“ анализаторът Владимир ван Вилгенбург от Jamestown Foundation. Това може да се окаже трудно, тъй като въпреки продължаващото повече от десетилетие автономно управление кюрдите в Ирак все още нямат институционализирани въоръжени сили. Мнозинството от пешмерга са обикновени членове на двете най-големи политически партии в автономията – Патриотичния съюз на Кюрдистан (PUK) и Кюрдистанската демократична партия (KDP), които купуват оръжие на свободния пазар и отиват да защитават територията си.
На хартия обаче KDP и PUK са смятани за терористични групировки от Вашингтон. Причината е т. нар. Patriotic Act в САЩ, приет след атентатите от 11 септември 2011 г,. който определя всяка въоръжена група, водеща съпротива срещу правителството си, за терористична организация, без да взима предвид първопричините за това. По това време в Ирак все още властва Саддам Хюсеин, който провежда систематична кампания за изтребление на кюрдите. Какво мислят те за класификацията на САЩ пролича особено остро през февруари, когато президентът Масуд Барзани отмени посещение във Вашингтон.
Кюрдите в Ирак са недоволни и от липсата на подкрепа от Анкара, която в последните години изгражда изключително тесни политически и икономически връзки с тях в опит да си създаде приятел в противовес на войнстващата Кюрдска работническа партия (PKK) на турска територия. „Вероятно те очакваха някаква поддръжка.
Но след като плениха турските дипломати в Мосул, Турция заяви, че не може да помогне,“ обяснява Владимир ван Вилгенбург. Официална Анкара мълчи за ИДИЛ, защото групировката държи като заложници 49 турски дипломати и семействата им.
Притесненията за тях са напълно валидни, още повече с оглед на обезглавяванията на Джеймс Фоли, Стивън Сотлоф и Дейвид Хейнс, които бяха представени като отмъщение заради подкрепата на правителствата им в борбата срещу ИДИЛ. Но това не е единствената пречка пред участието на Анкара в международната коалиция срещу джихадистите. /Капитал/