Прекрасен спектакъл, в който Иван Урумов говори за срещата на нормалността с необичайното
“Чиста къща” на Пловдивския театър предизвиква емоции, избухва смях, надигат се сълзи, пречистващите сълзи на разбирането, на опрощението. Ако мислите, обаче, че има някакво много сложно послание в тази ранна пиеса на Сара Рул, грешите. В нея наистина има някаква загадъчност, някаква недоизказаност, но това е белег на добрата литература, казано най-общо. Отидох подготвена, признавам, прочела текста предварително.
Но и тези, които се сблъскаха в упор с белотата/чистотата на едно лекарско жилище, в което най-цветното нещо е бразилската прислужница на семейството Мачилги – така се произнася на местно наречие името Матилда, бяха мигом запленени. Момичето е не само бразилка, но и комик с ударение върху “о” и дъщеря на комик/комици – съчинява и разказва вицове, а животът на родителите є – пример за нея, е един нескончаем виц. Първоначалната интрига между нея и наелата я Лейн – Мачилги не обича да чисти, въпросът се урежда, когато с почистването на къщата се заема тайно от Лейн нейната сестра Вирджиния – постепенно се заплита в друга посока-съпругът на Лейн є изневерява.
Героят обаче се позовава на един еврейски закон – той не є изневерява, а просто е намерил своята половинка. “Чиста къща” е пиеса за израстването, за прозрението, че извън осъразмереното ежедневие има прости неща, които те правят щастлив, като например да береш ябълки, да се замерваш с тях и просто да обичаш.
Това е пиеса за обичта, която може да бъде най- чистото и най-пълноценното човешко чувство – обичта между две сестри, обичта на един мъж и на една жена, обичта към различните от нас… И всичко това представено със средствата на ситуационната комедия. Иван Урумов говори за среща на нормалността с необичайното, неежедневното, различното. Той е следвал авторката, а там, където му се струва, че нещо не е достатъчно интересно и излишно за чистия разказ, се е отказвал от него.
Но тъй като пиесата е написана с подробни ремарки и уточнения, той се е съобразил в голяма степен с тях. Заедно със сценографа Петър Начев, художник по костюмите е Мария Диманова, те са повдигнали онагледяването на спомените, паралелни на случващото се, на една друга сцена. Неговата работа с актьорите е отлична. За пореден път имаме възможност да се убедим в това му качество, очевидно и в “Доходно място”, в “Женитба” и особено в “Есенна соната”, все негови постановки в Пловдивския театър. Предпочитаната от режисьора актриса Ивана Папазова играе Лейн като студена интелектуалка – перфекционистка – нито едно неточно движение, нито една небрежна интонация.
Тя е много изненадана от изневярата на своя съпруг. Постепенно става преобръщането є. Елена Атанасова като Вирджиния е малко странна и необичайна – по пиеса нейната героиня е по-възрастна от Лейн, но актрисата има чувство за деликатен, премерен хумор и взаимоотношенията между двете сестри са заредени със стаен комизъм. Троян Гогов (Чарлс) няма голямо присъствие – фокусът е върху женските взаимоотношения, но сцените на неговата радостно-щастлива влюбеност са ни напълно достатъчни. За ролята на Ана е поканена Надя Конакчиева, една актриса с латиноамериканско излъчване и като че ли без възраст.
Голямото откритие е дебютантката Радина Думанян в ролята на Матилда – е, това е вече представление в представлението с акцента, наподобяващ съгражданите ни от Столипиново, с начина, по който разказва или измисля вицове, с цялото є поведение и излъчване. Ролята сама по себе си е цветна и младата актриса е точно на мястото си. Всички оценяват постижението є.
В целия спектакъл се носи един латиноамерикански амбианс – с ритъма на румбата и самбата, с подхвърлянето на ябълки, с разтварянето в безкрайната шир на океана – от терасата на Ана можеш направо да скочиш в него. Прекрасен – чист и завършен, спектакъл. /Марица/