Какво точно купува купувачът на български вестници? Въпросът се налага, откакто пресата се срина в очите на читателя, но все по-често сменя собствениците си. Коя е истинската стока в тези сделки,
пита Татяна Ваксберг./DW/
Миналата седмица Петьо Блъсков купи “Труд”. Това е третата продажба на този вестник за изтеклите три години и четири месеца. През декември 2010 медията (както и вседикневникът “24 часа”) беше купена от “Медийна група България – Холдинг”, а през май 2013 вестниците бяха купени от Венелина Гочева. Друг хит в медийните продажби беше регистриран преди десетина дни, когато Ирена Кръстева продаде на непозната чуждестранна компания вестниците си, сред които са “Монитор”, “Телеграф” и “Политика”.
Проблемът с тези сделки не е само в това, че има съмнения в тяхната автентичност (според е-vestnik те “приличат на фиктивни, тоест с подставени лица за купувачи”). Проблемът е и в това, че не е ясно коя точно е купената и продадената стока. Според всички външни белези повечето медии, за които става дума, въобще не би трябвало да съществуват. Или поне не би следвало да се определят като медии.
Само 13 процента смятат, че пресата е обективна
Изследване на Open Data от лятото на 2013 г. показва, че само 2 процента от българите имат доверие на вестниците, когато искат да се информират за положението в страната. Ако им потрябва да научат нещо, 83 процента ще си включат телевизора, а други 11 на сто ще влязат в интернет.Към основния проблем с доверието се добавя и този с потреблението – 30 процента заявяват, че изобщо не четат вестници. Що се отнася до онези 21 процента, които твърдят, че четат вестници всеки ден, едва 7 на сто от тях са в най-перспективната потребителска група на хората между 18 и 29 години.
Тази крайно отесняла аудитория се поделя по следния начин между трите водещи издания: вестник “Телеграф” се чете от 18 процента от читателите, вестник “Труд” от 17 на сто и вестник “24 часа” – от 16 процента. Според авторите на изследването, “Труд” и “24 часа” остават сред най-популярните вестници в България, но през последните четири години читателските им аудитории на практика са се свили наполовина. Т.е. периодът на срив в потреблението някак е довел до три поредни покупко-продажби (ако гледаме на следките като на нещо автентично).
Друго изследване на доверието в медиите беше публикувано през февруари 2014. То беше извършено от “Маркет линкс” съвместно с фондациите “Конрад Аденауер” и “Медийна информация”. В него се казва, че само 13 процента от българите смятат пресата за обективна.
Младите не четат, а възрастните не вярват
Към тези две изследвания се добавят преценките на външни наблюдатели като посланика на Германия Матиас Хьопфнер, например, или еврокомисаря Нели Крус. Първият беше казал, че “някои медии в България симулират медийна свобода”, а втората – че “проблемите на медиите в България няма да изчезнат без дебат по прозрачността”.В началото на тази година стана ясно, че България вече е на място номер 100 в индекса за медийна свобода на “Репортери без граници”. “Фрийдъм хауз” и Държавният департамент на САЩ също рисуват крайно негативна картина.
Ако си послужим с тези данни, ето как изглежда българският вестник: младите хора не го четат, а възрастните го четат рядко, без да му вярват. Почти всички знаят, че не четат обективна информация.
Кой би купил подобно нещо? Ако средата е истински и неподправено пазарна, тази покупка би следвало да е една от най-евтините в света и съответната медия да отиде в ръцете на радикал-романтик, отдаден на журналистическия бизнес. Ако ли средата няма нищо общо с пазара, истинският въпрос е друг: коя е истинската стока в тези сделки? Със сигурност не е пресата. Или поне не пресата в смисъла, вложен от тълковния речник.