Изследването на размерите на подобна нетрадиционно регламентирана заетост в Европейския съюз дават основание да се предполага, че тя представлява 7-12 % от легалната трудова заетост.
Неофициалните експертни разчети сочат, че през последните десет години лицата в България, работещи за своя сметка и за свой риск, в т.ч. и извършващите работа с неопределен или прикрит характер, са били около 500 000 – 600 000 души.
Явлението е познато в България под различни наименования – “скрита”, “необявена”, “нерегламентирана” заетост. Неговата същност е свързана с три основни белега:
– налице е трудово правоотношение по отношение на неговите елементи;
– договорното отношение между работодателя и работника е необявено;
– по същността си трудовата дейност по такова правоотношение не е противозаконна, но е скрита.
Анализът на явлението “прикрити” трудови правоотношения трябва да ни даде отговор и на въпроса кое е гнездото, в което те се появяват? Наблюдението на българската икономика и на индустриалните отношения безспорно показват, че основната среда за съществуване и развитие на трудовите отношения с неопределен или прикрит характер се явяват преди всичко малките и средни предприятия
Един от най-честите случаи в България на прикриване характера на работата се проявява чрез разпространение на полагане на труд въз основа на договор, но сключен не по трудовото, а по гражданското законодателство. Заобикаляйки по този начин стандартите на трудовото право, работодателите изтъкват в своя защита стремежа към постигане на по-голяма гъвкавост при използването на труда.
Стремежът да се представи едно трудово правоотношение за нещо друго, понякога се насочва само към отделни негови елементи, зад които стоят сериозни задължения на работодателя. В това отношение най-упорити са опитите да бъде прикрита част от плащаното трудово възнаграждение. Смисълът на това упражнение е да бъде заобиколен (или минимизиран) ангажиментът на работодателя за плащане на осигуровки върху цялата работна заплата
В тези случаи не става дума за прийоми от сивата икономика – за така нареченото плащане “под масата”. Обратно, плащането става чрез законосъобразен договор, който обаче не е трудов.
Така ставаме свидетели как може да се отделят отговорностите на работодателя по време на трудовия процес от ползата, която му допринася наемният работник с труда си.
Анализът на практиката на трудовия пазар в България показва две интересни характеристики на работата с неопределен или прикрит характер.
Първо, далеч невинаги работата с неопределен или прикрит характер е ниско платена, още по-малко е синоним на бедност. Обратно, в голям брой от случаите тази форма на работа носи доходи, които далеч надхвърлят преобладаващите минимални, дори и средни доходи във формалния сектор.
Второ, не е вярна тезата, че във всички случаи работата с неопределен или прикрит характер е незаконна.
Много често в обществото се споделя тезата, че всеки труд, който се полага не по трудово правоотношение, е незаконен. Подобна оценка от типа “черно-бяло” не е правно издържана. Не са малко случаите, когато трудовото правоотношение се прикрива с действия, които намират своята опора в други закони – напр. Закона за кооперациите,
Закона за задълженията и договорите (това е основният материален закон по гражданско право в България). Това означава, че сключеният договор, по силата на който се полага трудът, не е априори незаконен. Напротив, той може да отговаря на всички изисквания на съответния закон
Проблемът в тази ситуация е в това, че вместо задължително приложимото в този случай трудово законодателство се прилагат други правни норми.
Разширяващите се тенденции в тази посока получават солидна подкрепа от фантастичното развитие на новите комуникационни технологии. Те увеличиха не само производителността, но и свободата на отделния работник – нещо, което е особено привлекателно за новите генерации. Именно младите хора много бързо усетиха собствената си сила и стойност като “нова автономна работна сила” и са готови да загърбят традиционните индустриални отношения. Дилемата “сигурност или свобода” по отношение на труда получава различен генерационен отговор и при работодателите и при работниците.
Независимо дали отричаме, или приемаме практиката на отдалечаване от класическите начини на работа въз основа на трудов договор, обективността изисква да имаме куража да видим реалностите и да зададем на глас тежки въпроси:
– защо се появява такъв труд, който снижава гаранциите за правата на работника, съгласно конвенциите и препоръките на МОТ.
– с какво тези форми на полагане на труд са по-изгодни за работодателя (възложителя) и за работника (изпълнителя)?
– явява ли се това поредният “гъвкав” начин за намаляване на дължимите при трудов договор данъци и осигуровки?
– не трябва ли осигурителният и данъчен режим на такива нетрадиционни работни места да бъда еднакъв (или много близък) с този при класическите работни места, за да не бъде изкушен работодателят?
Картината става още по-сложна от обстоятелството, че често краткосрочните интереси на работодателя и работника съвпадат в стремежа да бъде съхранено работното място; да бъде получено по-голямо (по българските стандарти) възнаграждение днес за сметка на осигуровки, които ще осигуряват пенсия след години. /Монитор/