Много хора си задават въпроса как точно е стигнала Русия до идеята за война с Османската империя, знаейки, че на нея е забранено от Парижкия мирен договор след Кримската война (1853-1856) сама да решава въпроси, свързани с тази империя.трябвало да бъде лекуван. Това е решил т.нар. „европейски концерт на великите сили“, който в тази епоха се състои само от европейски държави (Великобритания, Франция, Германия, Италия, Австро-Унгария и Русия). САЩ все още не са глобална сила. От желание да припишем на Русия всички заслуги, обикновено всички исторически публицисти (но не и историците) пропускат, че освобождението на България или по-точно възстановяването на българската държавна независимост, е решено именно от този „концерт на европейските сили“.
В края на 1876 г., отчитайки двугодишния бурен и кървав период на войни на Балканския полуостров (освен българите въстават и босненци, водят се и две малки войни със Сърбия и Черна гора), великите сили решават да оправят това положение. В Цариград се свиква съвещание на посланиците на великите сили, наречено Цариградска конференция. Предварително е взето съгласието на султана да одобри каквото и да е решение, предложено му от великите сили. Така се стига до предложението България да получи независимост, като се формират две автономни български държави в границите на българското етническо землище, определено чрез границите на Българската екзархия, призната от султана с ферман само пет години по-рано. Границата между двете български държави минава по меридиана Искър – Струма със столици съответно София и Велико Търново. Никой не се съмнява, че тези две български държави рано или късно ще се обединят. Великите сили, както е известно, много обичат да прилагат принципа „Разделяй и владей“.
Неочаквано в деня, в който султанът трябва да подпише и да издаде съответно ферман, в Цариград загърмяват оръдия, при посланиците влиза великият везир, който с престорена радост им съобщава, че султанът е дарил демократична конституция на поданиците си и става излишно издаването на фермани за създаването на автономни области, за данъчни и други облекчения за раята, тъй като тя се приравнява към мюсюлманското население на страната по права и задължения. Великите сили не могат да претърпят това унижение, тъй като и за слепия е ясно, че това е подигравка с тях.
От друга страна, дори държави, тайно или дори явно подкрепящи Османската империя, не могат да си позволят на султана това да му се размине. Причината е, че общественото мнение в западните страни се надига със страшна сила. То и без това е бушувало вече две години – кореспондентите на вестниците са описвали турските зверства на Балканския полуостров. Всичките тези страни са парламентарни или конституционни монархии. Ето защо, мислейки за избори и че управляващите няма да бъдат избрани по тази причина, те се съгласяват да има военна екзекуция, както се е казвало тогава. Преведено на днешен език – военно изпълнение на решенията на Цариградската конференция. Ние обикновено споменаваме само Русия като участничка в тази военна екзекуция. Тя наистина участва мащабно, но не бива да забравяме, че английският флот прави десант на остров Кипър и го заема (дотогава той е собственост на султана) и излиза чак през 1964 г. Австро-Унгария също окупира Босна и Херцеговина и областта е с такъв статут чак до 1908 г., когато Австро-Унгария я анексира. Две от страните – Германия и Франция, отказват да участват във военната екзекуция, тъй като взаимно се подозират в подготовка на реванш от страна на Франция за френско-пруската война от 1871 г. Затова всяка мобилизация на войски се разглежда като опит да се нарушат условията на мирния договор след тази война, спечелена от Германия. Остава Русия с нейната 1,7-милионна армия, която е изправена срещу армията на Османската империя – 750 хиляди души. На пръв поглед силите са изключително неравни и изглежда, че Русия би могла да смачка Османската империя само за месец-два, още повече че ще воюва на двата възможни фронта – Кавказкия и Дунавския, в земи, населени с благоразположено към нея население (арменци и българи).
Русия обаче прави чудовищна стратегическа грешка. Разузнаването донася информация, че турската армия, която от 1875 г. нередовно получава заплатите си поради фалита на държавата, няма да се сражава. И ако руски ботуш стъпи на юг от Дунав, турците ще се разбягат.
Затова русите не участват с цялата си армия. Не участват дори с елитните си части. 12-те гренадирски дивизии, с които разполага Русия, остават в Санкт Петербург и по границите с Австро-Унгария. Артилерийските корпуси, въоръжени с модерни стоманени оръдия, също остават в Русия. Остава дори прочутата казашка конница, от която са взети само отделни сотни, които да бъдат използвани за разузнавателни цели. Към България през Румъния е придвижена само 260-хилядна руска армия, която се състои от полевите части на крайните южни губернии Одеска и Херсонска, отгоре на всичко, въоръжени със старо оръжие. Пушките крънка, с които са въоръжени тези части, имат два пъти по-малка далекобойност и три пъти по-малка скорострелност от пушките „Пийбоди – Мартини“, с които е въоръжена по-голямата част от турската пехота.
Частите от тези два военни окръга са въоръжени с бронзови оръдия от времето на Кримската война, докато турците разполагат със стоманени крупови батареи. Тези руски войски нямат интендантски части и снабдяването им е дадено чрез търг на една частна компания, която по време на войната успява да осигури само една трета от необходимите храни и фураж за конете. Останалото осигуряват българите. В началото русите нямат и военнополеви болници.
Такъв е и руският план за настъпление. Той предвижда да се премине Дунав далече от брега на Черно море, тъй като русите нямат военен флот. Той е унищожен по силата на Парижкия мирен договор, докато турците разполагат с огромен флот. По тази причина русите избират място, отдалечено от устието на Дунав, където господства турският флот, и правят десант при Свищов. Планът им би отчаял и първокурсник във военно училище. Те предвиждат да настъпят в тесен коридор до Одрин, знаейки от досегашните си войни, че щом достигнат Одрин, турците се предават. Знаят прекрасно, че по фланговете имат плътни турски съединения в Северна България, затова от преминалите Дунав 190 хил. войници, 70 000 остават в Румъния, за да пазят комуникациите – пътищата, железопътните линии и т.н.
За настъпление към Одрин се предвижда само отряд от 13 000 души, от които 7000 са от смятаното за небоеспособно българско опълчение. Наистина опълчението е въоръжено с още по-стари пушки. То се състои от мъже на възраст от 16 до 60 години, хора, които или не са преминали военно обучение, или имат боен опит от разните белградски легии и хайдушки чети. Дисциплината им е отчайваща и докарва до плач дори виделите какво ли не руски фелдфебели. На първо време като че ли се потвърждава мнението на разузнаването, въз основа на което са взети погрешните решения от руското главно командване. Този преден руски отряд стига до Стара Загора с цената на само трима ранени. И в този момент идва катастрофата. Опитите на руската армия да щурмува Плевен на два пъти завършват с пълна катастрофа. Руската армия губи хиляди убити и ранени и числеността в Северна България драстично намалява. Така турските войски се оказват с повече хора и оръжие. Но сега пък турският генерален щаб взема погрешно решение. Той решава, че настъплението срещу руската войска, което спокойно може да бъде свършено от двете групировки в Северна България, трябва да започне едва когато Сюлейман паша мине Стара планина.
При това положение възлово се оказва решението Сюлейман да бъде бит на Шипка, в което никой не вярва, тъй като превъзходството му е смазващо – 40 000 души срещу 14 000. При това поради погрешно тактическо сведение руската войска отива да пази Хаинбоаз и опълченците остават практически сами на Шипка.
7000 срещу 40 000!
На Русия, разбрала грешката си, трябва около месец, за да прехвърли в България елитните си войски – казашката конница, гренадирските дивизии, стоманените си крупови батареи. А Сюлейман е само на седмица път от Северна България. И така възелът на войната се завързва на Шипка, където на една сравнително малка част по волята на съдбата се пада да реши изхода на войната. Но по Божие провидение тази част е комплектована само от българи. Това е „небоеспособното“ българско опълчение. С цената на тежки жертви и тридневни боеве опълченците успяват не само да удържат Шипка, но и да обезкръвят наполовина армията на Сюлейман паша. Тя става небоеспособна, слиза в Шипченското поле и там си остава до края на войната. По този начин Русия успява да спечели необходимото време да докара елитните си части и вече наистина при решително превъзходство на силите да разгроми турците и при Плевен, и при София, и при Пловдив, и при Шипка – Шейново и да спечели войната. Войната, която донесе възстановяване на българската държавна независимост.
И затова, когато днес спорим този ден ли да бъде денят на нашия национален празник, не е ли преследвала Русия империалистическите си цели в тези войни и по-специално овладяване на Босфора, отговорът е „да“. Русия като всяка велика сила си преследва своите велики империалистически цели. Друг е въпросът, че намеренията на Русия този път съвпадаха 100% с българските национални интереси, главният от които е възстановяването на българската държавна независимост. /Труд/